"Балада за Георг Хених" - книга, заради която си струва да мълчиш.

Думи за "Баладата" на Виктор Пасков от Мария Проданова. Едно зимно ревю, ходещо по пукнатините на паметта и състраданието ни. За да помним истинските, големите майстори.

Книга, заради която си струва да мълчиш! Но също и да викаш, съвсем не безмълвно. Защото "Балада за Георг Хених", дори с най-лекото си докосване, би изтръгнала поне една от онези кисели гримаси. Онова едновременно и цялостно сбръчкване на всички лицеви черти, което обикновено би хвърлил към Букиниста на спирката до СУ, поредния протест на Цариградско или към тъй случайната postmodern скулптура, произлязла от нечие домашно животно. Ако извадим най-общото от тези гледки, би се получила причината за тази гримаса в "Георг Хених" - бедността, която те яде не само чрез хлебарките и гастрита от глад, но и вътрешно чрез самосъзнанието, че един уважаващ себе си човек не би си позволил да тъне така. Че един човек, свикнал на или зародил в себе си видението за един по-добър живот, би потръпнал (вероятно за последно) при вида на тази бедност. Или би пожелал бюфет, та потръпванията да са по-леки. Та да докаже (най-вече на себе си), че бедността може да бъде условна, първо, и второ, че в работилницата на лютиер се раждат и къщни мебели. И то под ръцете на тромпетист.

Виктор Пасков дялка в читателя с най-финото длето изображението на душевното богатство сред немотия и кал, както бай Георги Хених извая лицето в своята виола д'аморе.

Как едно дете се съмнява да не би Господ да бие Божията майка, че се не вижда и може ли Той да свири на цигулка, та чак Георг Хених да твори една за него специално. Как това дете намира толкова светлина в почти обвивката на побелелия лютиер, та чак иска да го вземе "още инфант" при "брат Антон, баща Йосиф и жена Боженка". Как основателят на българската школа по лютиерство говори с чешки сенки и трепери с вода и оцет, предавайки знанието да станеш богат. Цар. Как един бюфет е устоите на едно семейство и удара по цяла махала, била някога италианско посолство (и публичен дом). Как да си беден като любимият Викторов Реми е съвсем различно и много по-мъчно от това, да си беден като учениците на стария майстор.

Но ще викаш, читателю, не само от възмущение към бедността. Ще викаш и заради майстора, раздран от безпаметност и Паркинсон, който затваряше звук в стогодишни дървета и запечатваше светлината на Бога в лака за инструменти. Ще викаш, че в Хайредин гробът на Георг Хених го няма, а паметта му я няма още повече. Блясъкът на чужди, фалшиви медали я побледнява. Ще викаш. Поне ще поискаш. Но няма да можеш, защото гласът ти ще е душицата на виола д'аморе, цигулката за Господ, гледайки историята от корицата на книгата.