Беше точно 12:00ч.

Облаците оплешивяха съвсем, когато и последната снежинка окапа. Виждаше се ясно през открехнатия прозорец. До него, в дъното на стаята седеше момиче в бяла рокля, загледано в стенния часовник. Беше почти 12. На дивана до камината лежеше белокос мъж. Вратата изскърца и влезе друг, по-млад и рус мъж.

Когато се чу изстрелът, беше 08:30ч. За секунди русият мъж изхвърча от малката вила. Ята от светлина се въртяха в кръг около езерото. Когато ги доближи, те се разпръснаха с остри, звънки писъци и шумотевица от пляскащи криле.

Вече беше на брега, снегът се ронеше между лъчи и мъгла. Пред него се разкриха два силуета и пейка. Единият, изцяло в черно, бе седнал и гледаше към езерото. Другият беше на земята до него. След няколко стъпки разпозна късите крака, подаващи се под пейката. Силуетът в черно се оказа мъж с мастилено бяло лице, облечен с черен балтон, черни панталони, черни обувки и черни кожени ръкавици. С черните шапка и шал се подчертаваше белотата на лицето му. Само то се виждаше от него. - Седнете, свободно е - изрече, без да се обръща черно - белият мъж - О, простете, само секунда.

Взе в ръце средна по големина кутия, която стоеше до него на пейката и ми направи място. Седнах.

- Времето е приятно - продължи той. - Вие от тук ли сте? Доста се е променило това място. Искате ли чадър?

- Не, благодаря. Иначе не съм от тук. Дойдох със семейството си за през зимата. Спокойно било, нямало жива душа.

- Така си е. - отвърна мигновено черно - белият.

В този момент извади от балтона си чадър, отново черен, и го разпъна до тялото под пейката. За секунди чадърът побеля. Трупът лежеше между нас, ние седяхме от двете страни на пейката. Излъчваше лека топлина. Бе излязъл на разходка преди половин час. - Ще играете ли? – попита черно - белият - Моля?

Посочи с поглед ръце си и кутията в тях. Сега видях, че това е черна кутия за шах. - Не съм играл отдавна. Пък и не съм добър. - Няма проблем. Доста хора по света твърдяха, че са много добри. Отстъпвам Ви първия ход.

Все пак взе черните. Още преди да приключи изречението беше наредил фигурите. Снежинките побутваха топовете и мокреха гривите на конете. Преди да се усетя вече бях направил първия ход. Но кой е той? Защо тялото е точно тук, до него, под тази пейка? Няма и следи от кръв...

- Простете, вероятно се питате кой съм. Имам навика да не се представям. Най-точно казано съм пътешественик. Обикалям цял живот. - С това ли се занимавате? Вероятно научна дейност? Или може би разузнаване, дипломация? - Да го кажем, че работя с хората. С всички хора. Не минава ден, без да трябва да се срещна с някого. Много често не искат да се срещнат с мен, но... Вие сте на ход. - Да, извинете. Взех му кон. Беше очевидно, вероятно капан. - Умел ход! А казвахте, че не сте добър. - Ако смея да попитам, в какво се състоят вашите срещи с хората? - Играем шах. Чу се втори изстрел. Нови светлинни ята се разпръснаха като мозайка по небето. Снегът беше по-бавен, но все така плътен. Само връхчето на чадъра го разкриваше сред образувалата се малка пряспа. - Някой няма късмет в този момент. Вие сте на ход, връщам се след секунда. За миг черно-белият образ се стопи. Чадърът също изчезна. Под скамейката нямаше нищо. Почистих за пореден път дъската от снега. Когато приключих и направих своето местене, опонентът ми се появи. - Да, нямала е късмет. Ненавиждам, когато се случва на животни. Заповядайте, за спомен. Става за писане. Подаде ми сиво перо с няколко червени петънца по него. - Простете, аз съм на ход. Направи машинално местене, след което сложи чадъра до себе си. - Вие сте на ход. О, явно съм в шах. Наистина беше така. Надали беше случайна грешка. Царицата му беше също открита. След като я взех, вече беше мат. От балтона си извади черен часовник на верижка. - Поздравления. Точно на време. - На време за какво? - За тръгване. Разбирате ли, знаех, че имам само 10 мин., но все пак ми беше любопитно да се запознаем. Внимавайте с чадъра. Ако се разтвори в неподходящ момент над неподходящ човек...стават обърквания. Всички бъркаме, аз особено. Чадърът приемете като извинение. Довиждане, още веднъж благодаря, че се запознахме. Дано не се срещаме скоро. - Но ние дори не си казахме имената. Той отново се стопи. Само чадърът остана на пейката. Снегът валеше по-бавно. Реших да се разходя из гората за малко. Да съм вървял няколко часа. Слънцето вече грееше. Тръгнах по пътеката към вилата. Във вече пропукалата се мъгла различих човек легнал на земята. Повиках го, но той не помръдна. Приближих се до него. Той лежеше отворил широко очи към небето, държейки в ръце пушка с пръст на спусъка. Не дишаше. До него имаше кървава вада, която водеше до тяло на чайка, едва сивеещо насред снега. На лявото й крило имаше засъхнала струйка кръв. Прибрах се. Стенният часовник показваше 11:30, нямаше никого в стаята, вероятно си почиваха. Оставих чадъра над камината, взех лопата и излязох. Отидох до чайката и я зарових на един близък, малък хълм. Постоях малко и се прибрах отново. Часовникът показваше 12 без 5. - Какво е станало? Къде е чадърът? Над камината беше празно. След секунда го видях на земята до дивана. - Когато станах го видях. Лежеше по същия начин на дивана. Не дишаше. Двамата се събраха до дивана, загледани в белокосия мъж. В този миг момичето с бялата рокля видя чадъра на земята. Вдигна го и неволно го разпъна над двамата. Часовникът заби. Беше точно 12:00ч. От открехнатия прозорец влетя песен на чайка.