Бах е бил прав! Негова мисъл гласи, че учител е не този, който те учи, а този, от когото се учиш. Несравним шанс е, когато срещнеш човек, който да бъде и двете. Човек, когото след известен период от време (колко му е, близо 15 години) вече можеш да наречеш съмишленик, дори и приятел. Е пожелавам ви такъв случай. Моят, освен всичко това е и артист, певец, една Sophisticated lady (по Duke Ellington), луда и неуморна личност и се нарича Лиляна Дойчева. По артистична биография, Лиляна Дойчева е отдала сценичния си път (не само певчески) на Стара Загора, започвайки в различни формации, впоследствие станала част и създател на новата - стара, вече вокална група "Траяна" (за която очаквайте специална публикация), превърнала се в музикално явление за България и Стара Загора. Личния си сценичен път продължава със своя изцяло джаз проект (питайте я какво е джаз, любим въпрос е) с пианиста Пламен Карадонев (понастоящем преподавател в Berklee College of Music) представен на престижни музикални форуми у нас, сред които сцената на Празници на изкуствата "Аполония". Няколко години по-късно животът я среща с Вокална студия Траяна глас, започнала като вокална група Маргаритки. Квинтет "Траяна Глас", съставен от първите, вече остарели (16-18-годишни) артисти на студията , от които част съм и аз, споделяме заедно с нея, вече почти 15 години общ музикален и сценичен път до ден днешен. Предстои ви разговор с артист за сцената, каквито, знаем, не се провеждат в изобилие. За сцената, но и за хората, съвремието, изкуството и много други значими (надявам се) не само за мен и Лиляна Дойчева теми. Не е изключено всеки от вас да намери и някоя друга между редовете.
Сцената като необходимост и призвание С една дума, желание! Започна като неосъзнат стремеж, страх, като нещо, без което не можех да живея. Голяма смесица от суета и творчески потребности. Словото и всички видове изобразителни изкуства са били винаги неделима част, силно влияние за мен още от детството. Да не говорим за сценичните и визуалните изкуства, и класиката, която е фундаментът, дал ми непоклатими критерии за красиво. Вече по-късно, когато започнах работата си с деца мислех, че това е компромис. Сега разбрах, че това е по-висок етап в живота на артиста. Първо, трябва да имаш лични постижения и опит, но освен това, трябва да можеш да го синтезираш и да съумееш, да го отпечаташ върху неосъзнати и неопитни хора. Тук идва и голямата отговорност, защото така или иначе тази работа става като фундамент за вкуса на част от тези деца. В един момент, работейки с тези музициращи същества пред себе си започваш да чуваш детайли, които си показвал, но не си знаел доколко се възприемат. Не съм мислила, че деца могат да бъдат толкова силно повлияни и това е уникално. Със своите разбирания за красиво да ги промениш към по-добро! В моя живот сцената е била като кутия със скъпоценности – едни от най-хубавите преживени мигове. Въпреки това, едно незабравимо за мен изпълнение на сцената, колкото и да е било прекрасно и да е развълнувало публиката в даден момент...си остава там. Много по-късно осъзнах, че да дадеш нещо, което не минава с края на концерта или репетицията, това носи асболютния смисъл. Промяната в децата, която много пъти надхвърля обогатяването на вкуса за изкуство, това е промяната като хора. Най-голямата ни деградация в момента е на ниво съзнание. Образованието и възпитанието са само сегмент от формирането на личността и съзнанието. И именно музиката като най-всеобхватно изкуство, като космическа енергия в най-чистия и най-красивия й вид, която въздейства на всички без нужда от език, може да промени фундаментално човешкото съзнание към добро. Когато е истинска музика.
Сцената като място за експеримент Аз самата нямам вкус към експеримента. В случая на „Траяна“, той не беше водещото. Световни образци имаше, но в България не беше правено. Освен това, времето, в което решихме да започнем това начинание беше меко казано естрадно и откровено казано ни беше додеяло. Хората, които се събрахме в началото (Кирил Тодоров, Апостол Гурков и аз) бяхме хора с опит, но и интерес към нещо много по-различно и сложно, към чисто изкуство. За да се направи това обаче, трябваше да се постигне едно наистина високо ниво. Смея да кажа, че беше постигнато. Когато навлязохме в тази работа дойде и истинският, голям апетит. Първоначалната летва беше висока, а всяка следваща още по-висока. Жаждата захранена от първите постижения в тази музика те води все повече към голямото изкуство. Пример за това е „Дилмано, Дилберо“ на Красимир Кюркчийски. "Траяна", вече като квартет и група на Националното радио, след пореден запис срещнахме в коридора на Радиото композитора Красимир Кюркчийски, който ни спря, поздрави и покани в дома си. Там ни даде шестгласен вариант на "Дилмано, Дилберо" за женски хор, за който каза, че няма притеснение как бихме го направили. Ние обаче имахме. По време на работата по тази пиеса всеки от нас буквално твореше по своята партия, освен по вече направения аранжимент от Надя Тончева. След като Кюркчийски чу записа, той каза „Това не е моята пиеса, но с удоволствие се подписвам под нея!“. Същото бих могла да кажа и за „Българска Рапсодия Вардар“. Висш пилотаж във вокалното изкуство като аранжименти, изпълнения и записи. Това беше голямо удовлетворение и същевременно болестно състояние. "Траяна" за мен е постижение, школа. Осъществена мечта. Абсолютна реализация. Това е сякаш човек да мечтае за къща, а да получи дворец! Моята осъществена музикална мечта. Другата ми постигната и по-висока мечта е квинтет „Траяна Глас“, който за такъв младежки състав е сам по себе си постижение.
Сцената като храм Сцената априори е място за представяне на изкуство. От един момент насам започна инвазия на изкуство, чиято единствена муза е забавлението. Когато това забавление се пренесе на сцената и се смеси с всички видове изкуства, представено като иновация и авангард, за мен думата сцена като категория губи своя абсолютен смисъл. За мен сцена е всяко място, на което може да бъде представено истинско изкуство. Прекрасно би било това изкуство да бъде на Сцената. Вокалният спектакъл на ВС „Траяна Глас“ (10.11.2017г.), с участието на група „Спектрум“, който представихме абсолютно подобаващо на сцената на ДТ „Гео Милев“ е квинтесенция на моето отношение към сцената. Пример за изключително съзвучие на жанрово разнообразна, различна по изпълнителско ниво музика. Как едни истински аматьори, каквито са децата; професионален аматьор, какъвто съм аз; как едни изключителни професионалисти като „Спектрум“ заедно на блестящата сцена на Стария театър, могат да направят от привидно различни нива монолитен спектакъл, но не от еднородност, а монолитен в това да бъде красив. В това да бъде въздействащ, артистичен, стойностен, възпитаващ. Човек не може да излезе на сцената, без да знае какво прави или единствено да се покаже. Това е самоцел. Излизането на сцена е като нестинарски танц. Да минеш бързо, да знаеш как да не си изгориш краката и да хвърлиш тези въглени към хората. Да бъдеш един образ, който да предаде едно вълнение, по възможно най-красив и достоен начин. Сцената за мен е храм. Тя не е място за показ на добре опакована човешка суета, за едно самоцелно шоу. Тогава не е сцена.