Ако Вазов носеше пола и следваше Философия щеше да се казва Гергана Димитрова. Е, ще се наложи да отскочи близо век напред, да замени Сопот със Стара Загора, да учи в ГПЧЕ "Ромен Ролан", където покрай отбелязването на 50 годишнината на училището ще имам възможността да се запозная и работя с него до завършването му. Естествено около всевъзможни литературни събития. Щеше да говори немски, да бъде вегетарианец. Също така за сметка на десетките си томове щеше да има само една (засега), но не по-малко стойностна стихосбирка на име "Дилижанс" (2017). И най-вече щеше да предава лична, поетична, чудновата, на места шептяща, на места крещяща, а не...народна естетика. Ако откривате за първи път Гергана Димитрова с това интервю, завиждам ви и ви насърчавам да потърсите още. Със сигурност има много какво да намерите!
Кога се появява поезията?
Напълно съгласна съм с Робърт Фрост, според когото „стихотворението се ражда като буца в гърлото”. Има разлика между това да правим и да разправим живота си – когато работата ни тече гладко, отношенията ни с околните са хармонични и настроението ни е безоблачно, ние не изпитваме необходимост да обговаряме случващото си, цялото ни внимание е концентрирано в това да му се наслаждаваме. Когато обаче се нанесе нова или отвори стара рана, церим я с благия мехлем на словото. Езикът е антидот. Чрез изказаните думи се извличат и отровите. В този смисъл писането въобще, в частност – заниманието с поезия, е опит да се разреши един проблем, да се отговори на едно вътрешно раздвоение, да се утеши една несъзнавана скръб.
Нужна ли е? Ако да, кога?
Думата „поезия” идва от гръцкото „пойезис”, което обозначава творческия акт, но поезията е както съграждане на смисли, така и реконструкция на добре забравени такива. Тя е лингвистична археология, доколкото разравя пластовете на човешкото и се натъква на останки от бивши ери, на скъпоценни истини за бита на предците ни. Стихосбирката е музей в хартиен формат. Някой ден наследилите ни, странниците сред страниците, ще търсят в него ключ за нашата действителност.
Какво е мястото й днес?
Е, вече не сме част от предсократическата епоха, където поетът има статут на прорицател, магьосник, отвъдно същество, вредоносно за здравия разум на обществото, но всяващо страхопочитание в амплоато си на секретар на Бога. Образът на поета бива лишен от пол, възраст, социално положение и пр. конкретни характеристики. Пише всеки, който усети порива да шумоли в гръдта му – онова размърдване, онова приятно изтръпване, онази внезапна и учудваща увереност, че може да сподели нещо и то да открие своя адресат. Всички сме преносители на различно количество поезия и винаги ще има кой да я накара да струи от нас.
Доколко успява един Старозагорски „Дилижанс“ от 21-ви век да разпространява поезия?
Поезията не се разпространява, тя не е предмет, производим на конвейер и разпратим на вси страни. Тъжно е, когато книгата се превърне във валута и тази валута се обменя за слава, пари и обществена позиция – това е посегателство над честта на писаното слово, приютено от нея. Приходът от сбор творби не бива да се разглежда като самоцел, а като нещо, съпътстващо реализирането на по-висшата цел – обединяване на сърцата в лоното на езика. „Дилижанс”-ът не разпространява поезия – той дири пасажери, които да развежда из моя-наш свят.
Да очакваме ли следващ модел стихотворно превозно средство? Подготвила съм набор от заглавия, но с какво име книгата ще се роди всъщност зависи твърде малко от мен и много повече – от нея самата. Оставам й свободата да избере с какво название ще пристигне. Едно е сигурно – пътува насам.
Има ли път за силното римувано слово? Козя пътечка. Трънливо друмище. Не е тъй лесно да облечеш ритъма в дреха, в която не е бил гизден от десетки поети, включително от теб. Структурата на един куплет е своего рода ограничение; в случай че не съблюдаваш прецизността и не работиш упорито над стила си, поемаш риска да оставиш посланието си неразвито и себе си – неразбран. Напарени от недъгави куплети, голяма част от настоящите почитатели на поезията странят от мерената реч, това е предпоставка и за появата на феномена „бял стих” (той, естествено, не е скорошно явление, но засилената му употреба и все по-категоричната му форма го налагат като изцяло ново течение в европейската поезия на 21. в.). Римуваното слово незаслужено се неглижира. Въпреки трудностите пред боравещите с него, то има мисия тук и наша е отговорността да го допуснем близо.
Къде е границата между патетиката и поетиката? Понякога задавам същия въпрос на някои свои рожби. Дискурсът на съвремието не позволява патоса на поетите отпреди Освобождението, потребностите днес са други, следователно с мисловната приповдигнатост трябва да се действа изключително предпазливо. Признавам, че залитането в нежелана посока, т.е. прекомерното разжаряване, е характерно за мен. Но то е донякъде извинимо с похвата, нужен за предаване на бунта – бунт към леността, към посегателството над личността, към несправедливостите на средата, която ние всички обитаваме.
Остават ли чути силните послания?
Категорично да! Макар и от малцина. Но в никой век не е било иначе.
Кое е най-нужното послание за днешния ден?
Отправеното от Ники Комедвенска – „Всичко е толкова кратко и просто,/колкото залък хлебен:/първата глътка живот е от Господ,/другото е от тебе.” Ресурсите са налични – камъкът ни очаква, длетото е в ръцете ни. Да изваем бъдещето изисква да се потрудим за него.
Твоето лично послание. Моята книга е моята крепост. Тя има стотици обширни и светли зали със свободен достъп. Тя е галерия, непрепълнена с посетители, защото всеки присъства пред словесните картини индивидуално и може да се сблъска само със собственото си отражение. Встъпете вътре, за да разберете, че е и ваш дом. Общия ни дом.
Домът на капитаншата
Трошат се улуци, бои и бръшляни – дувара навежда глава,
стъклата – морета, стъклата – таляни,
строшени зъбати стъкла.
И тя – уловена,
пленена, сразена от стария рухнал покров,
държи керемидите – сълзи червени,
пролети над стара любов.
Ръждивата панта скимти и сред бурен подава се белия флаг
на светъл косичник над лика обрулен
от вятър, на тесния праг.
Тя тръгва полека
по тясна пътека. Жена е, а люспа небе.
Смалена, студена, ръце посинели размахва.
Гребе ли, гребе.
А той си почива; повива, повива вълната със пенест саван
останките – пръстен захвърлен. Излива
в очите отровен стакан.
Унилата къща
в руини превръща смъртта му – усетен оброк.
И крясък на птица, старица, вдовица
засяда в окото на Бог.