В равнината бе тихо. И чисто. Лъчите на слънцето не помръдваха. Обхваналият местността студ бе сух и безветрен. Върху земята се образува голямо и тъмно петно. Масивен облак поглъщаше всичко над и около себе си. Не беше буреносен като тези преди него. Отмина, както се появи. В изтелгящата се сянка проличаваха тънки червени петна и сиви пера. Разпръснати на голямо разстояние едно от друго, те образуваха обемна спирала. Картината застина. Само малките алени следи внасяха живот. Кафява вейка падна от близкия дъб. Повявайки, вятърът отново се появяваше. Няколко метра нагоре течеше прозрачна река. Коритото й беше почерняло, а водата пренасяше парцали от сажди по повърхността си. Към края на реката се премести и масивният облак от вече засилилия се вятър. Попадна на няколко оголени дървета и дълбок сняг. Върху тях изля мътилката, която носеше в себе си. Без гръм дерящ атмосферата, без помитаща сила, облакът преобразува тялото си в капки. Наситени и равномерни, те пронизваха намиращото се под тях. Клоните и кората на дърветата припламваха. Огън не се разрастваше, но оставаха черни продирни рани. Вековната обвивка се пропукваше. Когато капките се врязваха в корените, дънерите потъмняваха, сякаш загниваха със секунди. След близо минута, дърветата вече бяха прекършени. Снегът не се разтопяваше въпреки засилилата се проливна вълна. Той образува в себе си тесни и ледени тунели, стигащи право в почвата. Малко по-късно дъждът проби и нея, издълбавайки я още няколко метра надолу. Подпочвени води, които имаше там се изпаряваха мигновено. Облакът се изчерпа и всичко прекъсна за секунди. Бялата земя бе пробита по цялата си площ. Единични, черни клони стояха забити в нея. Измежду останките на дърветата се подаваше ръка, а до нея проблясваше неясен обект. В близкото село се виждаха надупчени покриви и дим от незагаснали печки. Телата на населяващите го бяха по улиците. Вятърът отново изчезна. С това сякаш даде знак на снега. Не отне много време, всичко бе затрупано и отново побеля. Само на места се подаваха почернените връхчета на дървени клонки.
***
Брегът току-що посрещна изгрева. Бризът разнасяше летливото ухание на сол и чист пясък. Ивицата изглеждаше безкрайна и топла. Лъчите се отбелязваха по надигащите се вълни. Приливите тепърва се изкачваха по брега. В пяната на един от отливите се утаиха много и малки черни тела. Накъсани парчета от рибарска мрежа. Разпръснаха се. Малката част от брега, която заляха, потъмня. Малко по-късно, встрани от парчетата, морето изхвърли и няколко дълги дъски. Бяха разядени по цялата си повърхност. Водорасли, които попадаха върху тях се изпаряваха. Изобщо всякакъв вид жива природа изчезваше при допир с тях. В потока на изникващите от водата предмети се появи и разплетена в краищата си шапка. След нея разкъсана и почервена риза. Не последва нищо. Вълните утихнаха. Слънцето се намираше в най-високата си точка за деня. Лъчите горяха всяко наличие на сянка. Утринният бриз липсваше. Дочу се плясвяне на криле и ехо от насечен крясък. Изхвърлените по-рано предмети изсъхваха. Пясъкът почти бе заличил парчетата мрежа. Облак закри слънцето за секунди. Приливът запълзя отново. С изчезването на облака, брегът бе облян от червена, пенеста вълна. Бе изпълнена с множество дребни и разранени рибни тела. За миг по цялата си дължина, ивицата бе мастилено червена, зарината от гнилоч и тлен. Щом отливът се оттегли, мръсотията вече я нямаше, а мигът изгоря като следобедните сенки. Насечен крясък се появи заедно с пляскане на криле. На брега кацна бяла птица. Разходи се за кратко из мокрия пясък, огледа се около себе си, след което политна и се извиси над всичко. Бе чисто и тихо. Пясъкът по края на морето беше гладък и равен. Бризът правеше своите последни разходки. Лъчите чертаеха разредени, бледооранжеви пътечки. Денят затваряше своята черупка, готов да отразява светлината на нощта. Дейност, която упражняваше отдавна. И която вероятно дълго ще повтаря, редом с изчистването на различни, незначителни нередности.