02.03. /годината не се чете/
От: м.м.
До: обикновен човек от града (ако ги има)
Спомням си като да бе преди минута. За поредна сутрин градчето се събуждаше. Пухчета се рееха из въздуха. Вятърът ги довяваше всяка година заедно с топлото време. Под словата на чайки и разплисващи се вълни, Римини посрещаше деня. Малко градче с още по-малка гара, която имаше само перон пристигащи. Парко места липсваха. Автобусните спирки с времето станаха място за кратки разговори на хората, които помнеха междуградските автобуси. Улиците въпреки това бяха все така живи и безшумни. Сновящите след училище групи от ученици разваляха впечатлението за тишина, но дори те стихваха до времето за обяд. Следобедите вече, заключваха всичко и всички в отслабващата си прегръдка. Чак до момента, в който лъчите тръгваха по пътя си на запад. Но литнеха ли светулките по заздрачените улици, зачертаеше ли вятърът прохладните си люлякови пътеки над града, от прозорците на Римини зазвучаваха музика, смях и обещания в любов. Така хората приспиваха делниците си, откатко са се настанили за първи път тук. Спомням си „Фулгоре”. „Keeps rainin‘ all the time…“ се носеше от прозорците, измежду пукащи разсейки и негърски алтов тембър. Паважът отпред бе наизустил това и всички други парчета от плочата. Още първите години бохемата на Римини се засели в тази кафе-сладкарница. По едно време из улиците на града можеха да се видят само артисти и котки. Тук-таме и рибари, но морето бе истинският им дом. Нямаше непрерисуван ъгъл, цвете, което да не е възпято или човек, който да не е описан. Толкова малко и прави улици, а така обширно и творчески населени...бяха. Къде побелели, къде пооредели, ятата от онези години се топлеха затворени в гнездата си. Част от техните наследници отлитаха, други пък оставаха, за да свият свои гнезда.
Хубавото посивяло лято и незаписаните стихове. Такова време! Дори бездомникът до пристанището суингираше с цигулката си. Той бе нисък самотник с малка черна шапка и лека полутъжна усмивка. Още мисля, че градът някак не го заслужаваше. Години по-късно почина, докато се опитваше да настигне чайка. През това лято въздухът на Римини бе свеж, с мирис на сутрешно кафе. Господа с бомбета и излъскани обувки носеха цветя за своите дами. Алеите бяха обезлюдено и чудесно царство за уличните котки. Учениците бяха заминали по екскурзии и беше наистина тихо. Само „Фулгоре“ издаваше чак до площада от своите приятни винилни звуци. Спирачка на време беше този град. Дали и сега е така? А зимата на ... годината няма значение. Свързвам я с една особена вечер. Снегът преваляваше. Всичко навън бе напоено в дълбока мъгла. Светулките ги нямаше. Тя бе почти невидима в тълпата от снежинки. Под уличната лампа всичко искреше. Вятърът подаваше ръка на късчетата облак преди да паднат на земята. Само косата й я разкриваше. Прави и меки лъчи, които ненатрапчиво привличат погледа ти. Градът побеляваше. С всеки милиметър натрупване улиците ставаха по-красиви. С всяка стъпка виждах по-добре красотата й. Природата бавно губеше в битката за вниманието ми. Лампите светеха по-силно, а ние вървяхме хванати за ръце. Щом мъглата се разсея се оказа, че сме стигнали брега. Поседяхме известно време и тръгнахме. Докато вървяхме по крайбрежието, спомням си, по лицето й падаха от белите пухчета. От утрешния ден студът започна да напуска Римини. С него си тръгна и тя. Няколко седмици по-късно атмосферата на града се оживи, цветята започваха да разцъфват. Всичко навлизаше в познатия си делничен ритъм. Едно не си спомням обаче. Защо точно напуснах това място. Дали заради върбите, под чиято тъга толкова поколения се скриваха, когато е горещо. Или от въздуха, който ни носеше птичите песни. По-скоро е заради времето, което изтичаше между пръстите ни като валежите, които напояваха избуяващите треви. Времето, от което и ние бързо растяхме, а което бе толкова бавно. Сега бих се върнал, но не знам къде. Затова са и тези редове. Разбрах, че на гарата се появил още един перон, за обратната посока. Ако някой види този лист, докато носи багажа си към втория перон, нека прати снимка на Римини. Пухчетата би трябвало вече да са навсякъде. PS. По възможност снимайте и котките. Те със сигурност не са напуснали.