„Мигът е сфера с вечността отвътре“ Н. Кънчев
Мравките разриваха с крачката си мократа пръст. Небето бе потънало в прошарена сивота. Тук-таме лъч. Тук-таме лека тъма. Утринната мараня още галеше почвата и растенията по техните повърхности. Мравките се придвижваха плавно и категорично, нямаше опасност да се изгубят. В такива дни и най-заблудените знаят накъде да вървят. Всички рано или късно ходят по тази пътека. Някои често, други само веднъж. А краят й е всепознат и същевременно неясен. Беше хладно, но не достатъчно за дебела връхна дреха. Близките вървяха един до друг, без да бързат. Нямаше закъде. Достатъчно скоростна беше самата случка. Никой не искаше да мисли за това. Нямаше и значение. На близък, наклонен наляво кръст кацна славей. Не запя. Стоеше си мирно и гледаше малката група от хора. Силуетите им се отразяваха във восъчночерните му малки очи. Постоя още малко и отлитна. Няколко наклонени кръста по-нагоре се намираше и мястото – стаен в спокойствие храм. Започна да се развиделява и слънцето все по-настоятелно си прокрадваше път. Леко полъхване раздуха прахта от листата на околните дървета. Мравките спряха дотук. Хората стигнаха вратата на храма и започнаха да внасят. На капака отгоре стоеше бяла кърпа със захванато на върха цвете. Млади мъж и жена с все още пристискващи халки, носеха чифт пантофки и малка розова панделка в ръка, които също държаха да изпратят. Kовчегът бе поставен в центъра на храма, а около него се наредиха близките. Не трепваха. Единствено отгласяше топящият се по пода восък. Свещеникът произнесе молитва, след това запя немногоброен хор. Едва тогава по всяко отедлно лице заигра онази линия, след която избива тих и лек плач. Човешките гласове, подплътени с полубожествената акустика, се разливаха ту в силови, ту в плавни моменти. И точно преди своята върхова песенна точка, хорът потъна. Предстоеше финален акорд, а преди него тишина. В този музикален отрязък се прокрадна сякаш по ноти слънчевата светлина. Цялата църква светеше, един лъч се беше насочил право отгоре, от прозореца на купола, точно към средата на църквата, където беше тя. Малка човешка обвивка от битувала някога в нея душа. Секунда по-късно гласовете приключиха своето произведение тихо, но категорично, финално като с точка. Лъчът изчезна, с него и посърналата амтосфера. Беше като едновременно вдишване на въздух. Бледа, полусива светлина озари пространството и ги изпрати навън с гостоприемството на дългогодишен домакин. Единствено не се наложи да им покаже пътя. Мравките вече пъплеха по него.