Публика за кино в България? За българско кино? Да, има такъв род, колкото и нееднотипни да са видовете му. Дори си заслужи и изследване за британския университет „Oxford Brooks”. “Да (не) се обърнем към публиката?" (заглавието на изследването) се провежда от лъчезарната Мая Недялкова, млада дама, следдипломен сътрудник на Британската академия, носеща титлата д-р. Предпочита гледаемото кино с послание и особено българското кино. В настоящото интервю ще разберете повече за изследването, както и за мястото на родното кино зад граница.
1. Що е то съвременна кинопублика и има ли почва у нас?
Признавам, че заглавието на проекта е донякъде подвеждащо. Интересуват ме филмовите зрители в България, без значение на какъв екран гледат филми. Възможностите днес са много – кино, телевизия, интернет... Стремя се да обхвана възможно най-широк диапазон от зрители, без оглед на възраст, образование, местоживеене, класова, етническа или религиозна принадлежност. Участниците в изследването ми впечатляват с ерудираност и критичен поглед към това, което им се представя. Мога само да им благодаря за приноса, препоръките и повдигнатите въпроси.
2. Какво провокира това изследване?
Преди да започна да обмислям проекта, четох една статия на блестящ български кинокритик, който, за жалост, беше разочарован от зрителите в страната. С емоционален и леко поучителен тон се обсъждаше какво иска да гледа, как реагира и какво оценява или не българската публика. Естествено, коментарите под статията също не бяха твърде сдържани. Това ме наведе на мисълта, че всички искаме киното в България да се развива, вълнуваме се на едно много лично ниво, но не успяваме да създадем диалог между продуценти, разпространители, изложители и критици (т. нар. на английски „cultural gatekeepers”), от една страна, и зрителите, от друга.
Проектът ми цели да избегне генерализациите, базирани на откъслечни лични наблюдения, и да представи количествен и качествен анализ на извадка от филмовите зрители в България. Фокусирам се върху навиците и предпочитанията на различните възрастови групи, мнението им за българските филми и кина, както и възможността им за достъп до нови продукции. Естествено, правя и съпоставка с други подобни проучвания в чужбина, за да преценя по какво си приличат (или не) българските зрители с кинофеновете в другите страни. Имах щастието да спечеля финансиране от Британската академия за хуманитарни и социални науки, както и подкрепата на Университета Оксфорд Брукс, така че се надявам и в чужбина да разберат малко повече за българските филми и зрители.
3. На какъв етап е то?
Проектът трае три години. В момента приключвам първата фаза от изследването, събирането на данни. Близо осемстотин участници са попълнили въпросник (онлайн или в хартиен вариант), а осемдесет от тях са участвали в дискусионна група или индивидуално интервю. Следва обработка и анализиране на събраните данни.
4. Какво очакваш от него?
До момента съм изключително благодарна за приноса и подкрепата на редица институции (библиотеки, читалища, училища и т.н.) и обикновени граждани от цялата страна. Надявам се интересът да продължи и, в заключителната фаза от проекта, да успея да привлека за участие българските кинопрофесионалисти и критици. Идеята ми е да организирам няколко обществени събития в големите градове, където събраните мнения и въпроси на зрителите да бъдат обсъдени, с идеята за създаване на така нужния, според мен, диалог.
5. От получените досега ответни реакции, имаше ли такива, които да те изненадат?
Бях приятно изненадана от попълнилите онлайн анкетата, голяма част от които използваха полето за свободен отговор да пишат обширно за любимите си филми и за българското кино, както и да ме канят да организирам допълнителни дискусионни групи в техните градове.
6. А разочароват?
Макар и малко на брой, винаги има и по-резервирани участници. Не мога да кажа, че съм разочарована, когато срещна обезверени или подозрителни граждани - знам, че това е в резултат на специфичната социално-икономическа обстановка в страната – но, въпреки това, винаги ми е тъжно.
7. Кога да очакваме резултата от това изследване?
В периода декември 2019 – декември 2020 резултатите ще бъдат публикувани в англоезични научни журнали, представени на международни конференции и презентирани на обществени събития в България. Иска ми се също да изпратя и обобщаващи плакати на институциите, в които организирах дискусионните групи, но да видим как ще си организирам времето.
8. Къде ще бъде достъпен за по-широка аудитория?
Най-лесна за достъп е страничката във Фейсбук - „Съвременна българска кинопублика“. Там ще бъдат споделени обобщените данни, както и видеозаписаните презентации (задължително с превод, ако са на английски език).
9. Стигат ли български филми зад граница освен по фестивален път? Ако да, кои? Има ли интерес?
Понеже, както казах, живея в Англия, имам наблюдения, че малко български филми стигат до екраните на независимите кина там. Но чуждоезичните продукции със субтитри по принцип по-трудно пробиват на англоезични пазари. Иначе знам, че филмът „Аве“ (Константин Божанов, 2011) имаше доста добър живот зад граница, най-вече във Франция. „Дзифт“ (Явор Гърдев, 2008) беше в Русия и Гърция, и се продаваше на DVD във верига магазини HMV във Англия. „TILT” (Виктор Чучков-син, 2011) се разпространяваше в Германия. Има и други, разбира се. По принцип, копродукциите, разбираемо, пътуват по-лесно зад граница.
10. Можем ли да говорим за кинопроизводство в България?
Естествено, и аз изпитвам голямо уважение към и възхищение от съвременните режисьори, сценаристи, продуценти и артисти. Трудно е да се състезаваш за финансиране и разпространение, а после да се бориш и с огромния избор от заглавия и развлекателни занимания, от които зрителите могат да избират, за да види филмът ти живот.
11. Има ли нов, изцяло български филм достоен за „Златна Палма“ или „Сребърна мечка“ ?
Е, както знаем, „Сребърна мечка“ вече е печелена от Георги Дюлгеров за „Авантаж“ (1978), но от съвременните филми, адски харесвам „Слава“ (Кристина Грозева/Петър Вълчанов, 2016) и смятам, че е достоен за още много награди.
12. Би ли назовала три съвременни български филма, които си струва да бъдат гледани.
Харесвам гледаемо кино с послание. Мога да изброя много такива филми, но понеже трябва да се огранича до три (а и имам да наваксвам с тазгодишните заглавия), ще кажа: “Баща“ (2012) на „Компот Колектив“, „Посоки“ (Стефан Командарев, 2017) и „Маймуни през зимата“ (Милена Андонова, 2006).